Имало едно време едно Сърце...
                То кротко си живуркало в дълбините на душата.
                Без да пречи на никого.
        Ведъж в душата дойде едно Чуство. Сърцето го хареса. То започна много да го цени и много се страхуваше да го изгуби. Дори започна да заключва вратата. Заедно те правеха дълги се разхождаха из най-закътаните кътчета на душата, водейки при това безпредметни и продължителни разговори, мечтаейки заедно, за това или онова... А вечерите те заедно палеха огън и сгряваха душата.Сърцето свикна с Чуството и му се струваше, че Чуството ще остане с него завинаги. А и Чуството точно това и обещаваше. То беше толкова романтично ...
         Но един ден, Чуството изчезна.
         Сърцето го търси навсякъде.
         Дълго търси.
         Докато не намери в едно забутано кътче на душата една дупка. Чуството просто беше избягало, оставяйки след себе си тази огромна дупка, изсечена с брадва. Сърцето обвиняваше само себе си – то прекалено се доверяваше на Чуството за да му се сърди. Като спомен за него остана този прорез в душата. Той не се запушваше с нищо. И през нощите през него нахлуваше Ледения Зъл Вятър. Тогава душата се свиваше и обледеняваше.

После се появиха други чуства и те се опитваха да влязат в душата, но Сърцето не ги пускаше. Пъдейки ги всеки път с метлата, макар те да се опитваха да се промъкнат дори през дупката. Така, малко по малко чуствата се отказаха да идват.
        Докато веднъж на вратата почука едно съвсем странно Чуство. Отначало Сърцето не му отваряше. Но то не се опита да се промъкне през дупката, както правеха другите, а остана да седи пред вратата. Цяла вечер Сърцето обикаляше из душата, а после легна да спи, оставяйки до леглото метлата за всеки сувучай. Но не се наложи да пъди никого. На сутринта поглеждайки през ключалката Сърцето се учуди ,че странното чуство все така седи пред вратата. Сърцето започна да се колебае, разбирайки че да се изпъди някой, който все още не е дошъл е невъзможно. Мина още един ден. Объркването на сърцето беше огромно. То разбра, че нечовешки иска да пусне странното Чуство. И нечовешки се страхува да го направи. То се страхуваше. Боеше се Странното чуство да избяга като първото. И тогава  в душата ще се появи втора дупка. И ще стане течение. Така минаваха дните. Сърцето свикна със странното Чуство пред вратата. И един ден, заради доброто настроение го пусна вътре все пак. Вечерта те запалиха един огромен огън и за първи път от много години сгряха душата истински.

-          Ти ще си идеш ли? – не издържайки повече попита Сърцето.

-          Не – отвърна странното Чуство, - няма да си ида. Но при условие, че няма да ме задържаш или да заключваш вратите.

-          Няма да заключвам нищо – се съгласи Сърцето. – но ти можеш да избягаш все пак през старата дупка например.

И Сърцето заразказва своята история на странното Чуство.

-          Аз не бягам през стари дупки – му каза усмихвайки се странното Чуство – аз съм друго чуство.

Сърцето не му повярва, но му предложи да се поразходят из душата.

-          А къде е тази твоя стара дупка? – се поинтересува странното Чуство.

-          Ето тук – тъжно усмихвайки се, Сърцето посочи къде се намира прореза... Но него го нямаше вече. Сърцето ясно чуваше как Злият вятър от другата страна на душата се вихри и бушува. Сърцето погледна към странното Чуство, усмихна му се и каза че повече няма да заклюва вратата..., никога.